Нощно къпане


Лятото беше в разгара си. От няколко месеца се скитахме по морето. Волни, млади и безгрижни. Беше хубаво и златно, а ние малки, неопитни богове играещи си на хора.

Тази вечер щяхме да останем тук, на плажa където бе тихо и закътано. Всички бяхме свикнали да разпъваме бивака си бързо и при всякакви условия.

Дори не следях колко човека сме станали по пътя. Всеки ден идваха нови и неусетно се присъединяваха към нас. Бяхне магнит от цветна маса, огромна дъвка от характери, настроения и истории. Ние бяхме неустоимата комуна. Племето на изгубените, търсещи себе си.

Отстъпих в страни от глъчката и се загледах в морето. Водата - гъста и тежка, много черна и бавна. Вълните протяжни и някак тъжни. Помислих си, че дори и морето се уморява понякога. От какво ли? Как ли се чувства?

Знаех какво трябва да направя за да поговоря с него. Да се потопя в душата му сега и веднага, да се просмуча с неговото настроение за да станем едно. Да заговоря език му.

Свалих дрехите си и пристъпих към плискащата се маса. Бавничко се оставих да ме обгърне нежно течната му ласка и мократа му душа да ме приласкае навътре. Отпуснах цялото си тяло и се сляхме. Оставих се на благородството му, на силата му да прави с мен каквото пожелае, да заговори на водата вътре в мен. Аз бях само мъничък елемент от цялото. Бях тук не за да се боря и покорявам, а за да слушам и просто да бъда.

Цветът му се просмука в мен, и аз станах тъмна като него. Напълни мислите ми с вълни и непознати за мен копнежи. Тялото ми стана ръковина свиреща в ритъма на неговото сърце, а песента ми неговият глас. От дъното започнаха да излизат ята от водорасли. Като огромни и тежки ръце те се разтваряха, живи пратеници на едно безкрайно съзнание. Това бяха неговите неврони които поглъщаха всяко мое движение и дъх. Водораслените му ръце ме прегърнаха, разбъркаха, разучаваха. Прошепваха ми невъзможни за произнасянаи звуци и думи, информация, която няма как и къде да бъде разказана и повторена отново.То говореше на моето ДНК. Оставяше тайно послание, дори за мен самата.

Заедно ние бяхме едно умно и велико създание, което можеше да се усмихва.

Отпуснах се като звезда върху гръдта му и така стояхме докато слънцето не ни събуди отново за живот. То вече се издигаше над нас двамата, лъскави и силни. Аз и то. Прочело мислите ми, ме изля на брега. Докоснах твърда земя. Зави ми се свят. Реалността ме изправи, върна ми цялата тежест на гравитацията и ме заля със „земни“ усещания.

Огледах се да видя другите. Плажът беше осеян с дървени тотеми. Забити в пясъка. Някои криви, други високи и устремени като вик към небесата.Приличаше на ритуално селище, лицата на всеки един от тях напомняше маска застинала в различна емцоция.Това бяха Богове застинали във времето. Вгледах се и разпознах в тях мойте спътници.

Тогава разбрах, че морето ми беше оставило дар, този на безсмъртието.

Featured Posts
Recent Posts
Archive
Search By Tags
  • Facebook - Black Circle
  • Twitter - Black Circle
  • YouTube - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • LinkedIn - Black Circle

© 1975-2020 by ZANARA