Мексиканката

С тази жена пътуваме всеки ден в метрото.

Тя е огромна и тъмна. С объл корем и увиснали гърди на многодетна майка. С дълги разпилени по пода поли. Отдолу се очертават мощните й бедра. Обувки не се виждат, но някак мога да отгатна, че е боса. Ръцете й са отпуснати встрани, безжизнени. Косата й е дълга, черна и сплетена на плитка. Навява вкус на пръст. Наричам я Мексиканката.

Не виждам лицето защото тя винаги се преструва, че спи. Но под това привидно спокойствие, знам че тя е будна и гледа. Нащрек, с едната част тя е обърната към света. Кожата й диша, и слуша това което е извън, това което я държи разумна, на повърхноста на лудоста. Извън хралупата на душата й.

И наполовина вътре в себе си, тръпнеща. Попива всяко движение и полъх. Вътре където са силите на хаоса и тъмнината. Знае какво следва, ако не днес, то утре. Неизбежно е.

Малка стая, с дървен под и стол в десният ъгъл. В средата чувал пълен с мрак. Отвътре се прокрадват тъмни движения , съмнения и очи искащи да видят.

Всяко едно малко чудовище, вина и страх, всички тези малки незначителни, и неназовани, лишени от лица, добре забравени сенки. Всички тези моменти, набързо пренебрегнати, защото не изглеждат важни, кратки емоции от ежедневието, думи и жестове, всичко това за което е нямало време на момента, всички те са захвърлени вътре в чувала, несмлени, неразпознати, необичани.

Това са нейните деца.

Оглежда се, претегля всяко дихание и мисъл. И рано или късно се случва. Един след друг те извисяват гласовете си , хор от вопли и съмнения. Въпроси, привидно невинни, но разтърсващо страшни. Тя трябва да внимава, да не допусне ТЕ да излязат от там, от мазето на същостта й.

Виждам я, че се поти и задържа дъха си за да може да усмири суматохата вътре. Пода и тавана , всички стълбища и прозорци, започват да изграят чуден танц на безформие. Разумните очертания на познатото се разпадат, смачкани като мек пластелин с размаха на мисълта й, всеки звук преначертава подредбата. Старата вселена умира, и непосредствено се ражда нова. Играта на криеница започва отново.

Чувалът става по-голям от всичко друго и заема цялото пространство вътре, цялата й същност. И ако външният свят успее да я разсее само за миг, разбира , че нейните деца носещи кошмари са излезли навън.

Вагонът се клати равномерно, тя обаче пропада както седи на седалката.Тежка е като камък, като скулптура, недовършена, недодялана,недомислена. Чувам молитвени думи, бързо нашепвани. Изглежда това е краят. Мракът избива по кожата й. Децата искат свободата си за да играят навън. Да открият света. Да бъдат свободни.

И аз и тя сдържаме дъха си. Тялото пулсира, вкоравено въпреки топлината и телата на хората около нас. Мисля ,че ще умра, задържам въздух докато не почувствам, че ще се пръсна. Адреналинът бучи в главата и ушите ми. Всичко е бяло и аз съм на един връх. Горе на един бял връх. Под облаците.

Тогава усещам, че те заприиждат отвсякъде. децата й се плъзват

измежду хората, разбутват всичко по пътя си, идват към мен. Едното от лявата ми страна е синъо. Без коса. С червена рокля. По кожата му подскачат думи и образи запечатани в миналото. То вече има лице, едвам откроени черти, не е анонимно. То е неизказаното в хилядите разговори, подтиснато от това да бъде изживяно и после забравено. Сяда на коляното ми. Аз го приласкавам. Казвам му, че го обичам. Другите бавно идват и ме прегръщат. Сини, черни, грозни и тъжни. Те се скупчват около мен и аз съм щастлива. Ние сме едно цяло. Ние всички сме под облаците.

Най-сетне поемам дъх.

Нашата спирка е.

Ставам. Хващам образа си в прозореца. Аз съм добра майка на моите демони. Мексиканката вътре в мен кима в знак на съгласие.