Таня и вятъра

September 24, 2017

Събуди я вятърът. Таня се сети за прането отвън!

 

Изтича полугола, само по нощница. Студът я прониза и първите капки се впиха в нея. Къщата беше забодена в средата на полето, напълно отделена от селото. Докъдето можеше да се види, наситено мастилени облаци се влачеха ниско над земята. Мазни потоци от напиращ дъжд се готвеха да се излеят върху сухите ръце на дърветата. Полето зад къщата беше окъпано в златна светлина извираща сякаш изпод земята.

Стоманената линия на хоризонта раздираше тънката цепка между бетонното въздушие и бляскавите крилца на житата.

 

Тя бързо започна да сваля дрехите от въжето. Беше нощ, а светло като ден. Имаше нещо във въздуха, нещо необичайно в поривите на вятъра, чувстваше го. Сякаш плътни, мощи ръце се опитват да я хванат, обгръщайки я цялата. Въздухът се сгъстяваше и оформяше огромни и сочни пръсти около тялото й. Вятърът изсвири и се заусуква около нея.

 

Започна да флиртува както елен със сърна, като капчица роса със слънчевата светлина. Първо влезе в очите и ушите й. Проникна в мислите й. Завладя ги, разбърка ги, и отвори съзнанието й без разрешение. Разтвори широко всички прозорци на мислите й, нахлу във всяко кътче и напълно размести представите й. Създаде безтегловност в душата й. Усука се около дъха й и я накара да се усмихне. Таня си припомни от колко време беше чакала тази страст да влезе в живота й. Не напразно хората от селото я наричаха самотната чайка. Колко отчаяни вечери беше стояла на прозореца ,гледайки застиналият пейзаж отвън. Без надежда за движение, промяна, сладост.  И ето го сега, в цялата си сила, екстаз и мощ, Той беше тук.

 

Погали кожата й, плъзна невидимите си устни по тялото й. Лекичко се приплъзна между пръстите й и тя изпусна събраното пране. Той го пое и му вдъхна живот. Дрехите се напълниха с движение и заусукваха стройните си тела високо над земята. Шарките им създадоха нови форми и състояния, като калейдоскоп в небето.

 

Таня беше долу в основата му и се възхищаваше на представлението. Докато лудият танц се вихреше в небето, Таня усети как прегръдката на стихията стана по силна и страстна. Тя се усети ,че плува във въздушното му желание.

 

Тази нощ Таня зачена една Вселена. Вселена с око на тайфун, око като черна дупка от която се изливаше нов свят и се свързваше с пъпната връв на живота.

 

Тя вече не се чувстваше сама, тя беше жената на вятъра. Усещаше как цялата природа я обича. Всяка вечер той идваше да я наглежда. Живееше в океан от присъствието му и въздухът наелектризиран от дъха и страстта му. Живееше около нея, отваряше вратите пред нея, носеше й плуващи в пространството букети от красиви цветя.

 

Таня подреди по полето множество малки ветропоказтели. Искаше още отдалеч да знае и види кога мъжът й се връща у дома. И всеки път когато той се прокраднеше, всички те зашумяваха леко като стотици ръце за поздрав.

 

Тя се чувстваше избрана,  специална и толкова сигурна както никога преди. Сякаш божествено създание бе посяло магия в утробата на душата й.

 

Беше влюбена. А любовтта към великата стихия няма подобна мярка в никакви човешки измерения. Усещаше как има контрол над цялата му сила. Имаше ураганите и циклоните като свои пазители, имаше власт над една неограничена стихия. Тази любов беше всичко което Таня някога беше искала.

 

Окото вътре в нея бързо растеше. Тя чувстваше  тласъците и изригванията на този нов свят. Смях и танци, кошмари и катастрофи. Имаше толкова много неща които се случваха всяка минута. Таня постепенно,  беше започнала да се трнсформира. Приличаше на астрономическа карта. Органите й образуваха съзвездия. Клетките й пресъздаваха закономерности от свещенната геометрия и оформяха  зависимости и форми съвсем непривични.

 

Беше станала прозрачна и ставаше свидетел на най-малкото движение и промяна  вътре. Наблюдаваше залези и изгреви, движения на слънца и планети. Усещаше плисъка на вълните и контракциите на приливите и отливите.

 

Нощем беше като ходеща свещ в мрака. Като голяма светулка в полето. Заставаше на брега на морето и грееше като фар за изгубените души нейде там. Пламък в човешко тяло пеещо тихата си песен.

 

Една такава вечер тя роди тяхното дете. То се отдели от нея като светъл поток и заблестя като горящ символ на фона на тъмното небе. Знак със собствена воля и цел, с всичките му многопластови значения. На пръв поглед простичко и малко, но всяка извивка по тялото му, всяко движение издаваха ,че носи заряда на множество други значения. Беше древен символ, събрало и старото и новото в едно, с ново значение и цел. Беше безкрайността събрана във форма, живота в процес на умиране. Беше детето на вятъра.

 

Тя знаеше,че току що е родила една от многото букви на бог.Едно парченце от азбуката му, за да се впише в книгата на живота.

 

Лек бриз почти срамежливо повя и отнесе светещото дете и после настана пълно безветрие.

 

Колкото и да чакаше и времето да се изнизваше, полето беше застинало безмълвно. Тя все по често устремяваше мислите си към небето, докато един ден самата Таня стана вятърна мелница, чакаща някога да бъде събудена от дъха на любовтта.

 

А някъде там, далече, далече вятърът бързаше към нови брегове. Защото в някакво непознато и чуждо поле, огряно в странна светлина, започваше буря и една жена излезе посред нощ, полугола да събира прането отвън.

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Featured Posts

Sunday morning coffee reading

September 24, 2017

1/2
Please reload

Recent Posts

May 23, 2020