Поглед в теб
Облаците- тази вечно променящата се карта в душата на света.
Образите и лицата които надзъртат в нашият, долен свят. Боговете които любопитно надничат какво правим ние тук, тежките , закотвени за земната плът, незаконно родени деца на връзката между горе и долу. Ние, плодът между твърдата, разумна гръд на земята и въздушната природа на небето.
Вятърът - господарят на небето, забъркващ ги с цяло сърце и душа. Всичко се променя като небесна мандала, в момента в който е създадена, само след миг саморазрушена.
Такива са и душите на хората-огледалото ни е там. Гледайки в небето, виждаме себе си. Стихиите които врат там, бушуват и в нашите крехки души.
Разпръскват се, само за да могат малко по-късно да станат гъста и тежка маса от концентрирана енергия. Хвърлят жупел и пепел и цели космични камъни по гигантите разполагащи се в небесното царство. Силуетите на титаните там са отражения на нашите демони вътре, танцуващи по стените на пещерата на душите ни. Ние сме свързани с пъпната връв на невидимата, но стоманена връзка на безкрая и обхватното. Хилядите страхове и въпроси оставят знаци от присъствието си по стените на същността ни, като скални рисунки, като исторически бележки от миналото, пиктограми на объркване и радост, възход и безметежна лудост.
Каквото е горе, това е и долу.
Небето нощем към което гледаме устремени,представлява галактическият град запалил светлините си. Звездите са нощните светлинки на домовете и градините на космическите хора. Те също гледат към нас и си мечтаят и свързват най-искрящите светлини в съзвездия по които чертаят карти и предвиждат бъдещето си.
Невидими за нас, нишките които постояно прекосяват световете. Те са мостовете от лекото към тежкото, от подвижното до замрялото, от душата към тялото. Боговете са оставили тези незапълнени тунели, като телескопи от долният свят към небесата и обратно.
Там някъде където небето целува морето, където върховете пробождат полите на богините, където дъждовете се образуват, където светът свършва и с това ни доказва, че е безкраен. Когато страстите се разразят и хладният лек, недосегаем вятър заскубе сочната и здрава плът на земята безпомощно, когато тези два елемента безпощадно се опитат да се слеят в пълната си невъзможност. Тогава и човека се ражда, всеки ден, всеки час. И става свидетел на най-могъщият театър. На стихинийте драми раздиращи цялата планета на душите ни.
Небето е запълнено с нашите думи, желания, разговори и тайни. То поема всички изречени слова, всички мелодии и шумове. Събира ги в огромни балони и ги праща като бутилки със съобщение до други галактики.
А ние долу се надяваме, че някъде там нашите молитви са чути и ще им бъде отговорено.
