• Facebook - Black Circle
  • Twitter - Black Circle
  • YouTube - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • LinkedIn - Black Circle

© 1975-2019 by ZANARA

January 14, 2018

January 2, 2018

December 17, 2017

November 26, 2017

November 19, 2017

November 5, 2017

October 29, 2017

October 29, 2017

October 15, 2017

Please reload

Recent Posts

Sunday morning coffee reading

September 24, 2017

1/2
Please reload

Featured Posts

Лятна нощ

October 29, 2017

 

  Стояхме притиснати до вратата на малката къщичка, която се намираше точно до оградата. И двете дишахме учестено. Можех да усетя топлата кожа на Б. до моята.

 

Опитвахме се да се слеем с вратата, да станем невидими. Знаех, че те са там в тъмното, само на няколко метра от оградата. Ръцете ми бяха потни, гърбът вледенен, залепен до заключената врата. Сърцето ми пулсираше в ушите. Сякаш чувах пясъчни ветрове, които си играеха по златни хълмове, някъде далеч от тук, на светло и сигурно място.

 

Къщичката се намираше точно на пътя в края на селото. Далече, някъде от ниското можех да чуя морето нежно да се люлее. Можех да „видя“ лодките, с прибрани платна и събрани рибарски мрежи. Проблясващите камъни стърчаха в замрял дивашки танц на фона на едвам доловимата светлина от към кръчмата „Черната перла“.

 

Мястото не беше приветливо. Дори и през деня когато беше слънчево и пълно с хора, всеки път когато се обърнех към хоризонта, знаех, че там някъде нещо се е притаило и чака като хищник ,който никога не спи, а синьото небе крие тиха заплаха. Високите скалисти брегове имаха стръвни и груби профили. Плажът нямаше пясък, а малки остри камъни. Въобще всичко там крещеше - това не е място за туристи и случаини посетители.

 

Това беше място за хора които оцеляваха там от векове, трудно и с абсолютна незаинтересованост към морето като извор на забавление. Морето беше хлябът и солта, животът им. То беше и злото което отнемаше любимите им хора. Морето–Бог, понякога стоварваше бури, понякога носеше дарове. Изхвърлените съкровища бяха дан за взетото през годините. Вземаше от други брегове и други хора и ги носеше тук като неочакван вестоносец. Морето- изповедалня на човеците. 

 

От другата страна на оградата нещо се размърда. Отново ме обля студена вълна. То се движеше и ясно можехме да чуем дишането му. Б. ме погледна и аз можех да видя сълзи в очите й. Сякаш цялото разстояние, което ни делеше от пътя, се беше стопило. Нещото бавно се приближаваше към нас. Пристъпваше леко и с всяка стъпка си мислех, че няма да издържа и ще скоча, ще извикам и ще наруша напрегната криеница с невидимата заплаха.

 

Как се озовахме тук?

 

Всичко започна добре. Много смях на закуска. Всички около масата. После ние както винаги хукнахме навън , на воля, на дива свобода. Пейзажът беше равен като творение съдадено без любов и вдъхновение. Пусто, сиво, опожарено от жегата. По средата на деня всичко изглеждаше танцуващо под стъклото на маранята. Горещите вълни под жарки изблици на вятъра изведнъж разстройваха кристалната картина и силуетите ставаха неразпознваеми.

 

И някак си тук, по средата на нищото, се беше намесил човекът. Беше посял тези резки, чужди за земята силуети. Черни и страшни, те бяха навсякъде. Изникнали без никакъв знак и обясненеие с острите си форми разкъсващи небето. Колкото и да бяха неесетествени, с времето те някак бяха станали неразделна част от пейзажа. Качалките*, така ги наричаха местните, имаха грозни тела, с огромни клюнове които ритмично пронизваха земята, ден и нощ. Пиеха соковете й. Дърпаха каквото имаше там, алчни за още. Вечер, тези силуети бяха още по страховити на фона на залязващото слънце. Апокалиптична гледка. Изникваха изведнъж пред теб, извисяваха огромните си тела, сякаш искаха да ти кажат, ти си незначителен и крехък, а „ние“ вечни. И те, нашите творения, точно както самите хора, се чувстваха по-велики от създателите си. Сякаш искаха да те погълнат в огромните си кореми-цистерни. Оживели от соковете на земята със собствен свят и воля.

 

Стъпките оттатък се ускориха и някакъв стържещ шум се прибави към тях. Имах чувството, че стоим там вече цяла вечност. Погледнах асфалтовият път отразяващ някоя далечна объркала се лампа с тъмна и тежка , оскъдна светлина. Дали не можеше да избягаме нагоре по пътеката, надали ще ни стигнат.

 

Точно когато си помислих това , знаех че това беше повече от преследване. То можеше да ни намери навсякъде. Нямаше място където наистина да можем да се скрием. Ако имаше пътуване във времето, то това сега беше точно такова. Времето се разтягаше и можеше да побере всичко от край до край и да пресова смисъла на нещата само в една секунда. И аз знаех, че ще нося този спомен навсякъде със себе си , до края на края си. Знаех, че в много нощи занапред , ще се връщам тук и ще виждам безкра