Лятна нощ


Стояхме притиснати до вратата на малката къщичка, която се намираше точно до оградата. И двете дишахме учестено. Можех да усетя топлата кожа на Б. до моята.

Опитвахме се да се слеем с вратата, да станем невидими. Знаех, че Те са там в тъмното, само на няколко метра от оградата. Ръцете ми бяха потни, гърбът вледенен, залепен до заключената врата. Сърцето ми пулсираше в ушите. Сякаш чувах пясъчни ветрове, които си играеха по златни хълмове, някъде далеч от тук, на светло и сигурно място.

Къщичката се намираше точно на пътя в края на селото. Далече, някъде от ниското можех да чуя морето нежно да се люлее. Можех да „видя“ лодките, с прибрани платна и събрани рибарски мрежи. Проблясващите камъни стърчаха в замрял дивашки танц на фона на едвам доловимата светлина от към кръчмата „Черната перла“.

Мястото не беше приветливо. Дори и през деня когато беше слънчево и пълно с хора, всеки път когато се обърнех към хоризонта, знаех, че там някъде нещо се е притаило и чака като хищник ,който никога не спи, а синьото небе крие тиха заплаха. Високите скалисти брегове имаха стръвни и груби профили. Плажът нямаше пясък, а малки остри камъни. Въобще всичко там крещеше - това не е място за туристи и случайни посетители.

Това беше място за хора които оцеляваха там от векове, трудно и с абсолютна незаинтересованост към морето като извор на забавление. Морето беше хлябът и солта, животът им. То беше и злото което отнемаше любимите им хора. Морето–Бог, понякога стоварваше бури, понякога носеше дарове. Изхвърлените съкровища бяха дан за взетото през годините. Вземаше от други брегове и други хора и ги носеше тук като неочакван вестоносец. Морето- изповедалня на човеците.

От другата страна на оградата нещо се размърда. Отново ме обля студена вълна. То се движеше и ясно можехме да чуем дишането му. Б. ме погледна и аз можех да видя сълзи в очите й. Сякаш цялото разстояние, което ни делеше от пътя, се беше стопило. Нещото бавно се приближаваше към нас. Пристъпваше леко и с всяка стъпка си мислех, че няма да издържа и ще скоча, ще извикам и ще наруша напрегната криеница с невидимата заплаха.

Как се озовахме тук?

Всичко започна добре. Много смях на закуска. Всички около масата. После ние както винаги хукнахме навън , на воля, на дива свобода. Пейзажът беше равен като творение създадено без любов и вдъхновение. Пусто, сиво, опожарено от жегата. По средата на деня всичко изглеждаше танцуващо под стъклото на маранята. Горещите вълни под жарки изблици на вятъра изведнъж разстройваха кристалната картина и силуетите ставаха неразпознаваеми.

И някак си тук, по средата на нищото, се беше намесил човекът. Беше посял тези резки, чужди за земята силуети. Черни и страшни, те бяха навсякъде. Изникнали без никакъв знак и обяснение с острите си форми разкъсващи небето. Колкото и да бяха неесетествени, с времето те някак бяха станали неразделна част от пейзажа. Качалките*, така ги наричаха местните, имаха грозни тела, с огромни клюнове които ритмично пронизваха земята, ден и нощ. Пиеха соковете й. Дърпаха каквото имаше там, алчни за още. Вечер, тези силуети бяха още по-страховити на фона на залязващото слънце. Апокалиптична гледка. Изникваха изведнъж пред теб, извисяваха огромните си тела, сякаш искаха да ти кажат, ти си незначителен и крехък, а „ние“ вечни. И те, нашите творения, точно както самите хора, се чувстваха по-велики от създателите си. Сякаш искаха да те погълнат в огромните си кореми-цистерни. Оживели от соковете на земята със собствен свят и воля.

Стъпките оттатък се ускориха и някакъв стържещ шум се прибави към тях. Имах чувството, че стоим там вече цяла вечност. Погледнах асфалтовият път отразяващ някоя далечна объркала се лампа с тъмна и тежка , оскъдна светлина. Дали не можеше да избягаме нагоре по пътеката, надали ще ни стигнат.

Точно когато си помислих това , знаех че това беше повече от преследване. То можеше да ни намери навсякъде. Нямаше място където наистина да можем да се скрием. Ако имаше пътуване във времето, то това сега беше точно такова. Времето се разтягаше и можеше да побере всичко от край до край и да пресова смисъла на нещата само в една секунда. И аз знаех, че ще нося този спомен навсякъде със себе си , до края на края си. Знаех, че в много нощи занапред , ще се връщам тук и ще виждам безкрайно много завършеци и безкрайно много начала на това събитие. Знаех, че ще имам хиляди нощи които ще приличат на тази, ще имам желание да избягам, да е светло, да мога да говоря и пея, но просто ще стоя в мрака и ще се страхувам от това, което се крие от другата страна на оградата и безброй много пъти ще се питам какво се крие зад хоризонта.

Дръжката на металната врата се раздвижи. Край! В мрака се опитах да разчета всеки силует и звук. Вратата щракна и знаех ,че вече остава само да се отвори и ще сме от една и съща страна и нищо няма да ни разделя повече.

Виждах как процепът се увеличава. Сантиметър по сантиметър вратата се разтвори като окото на сляп кит.

Никой не влезе.

Светкавично ми изскочи образ от по-рано тази вечер. Вървяхме по брега оставяйки зад гърба си туловищата на сондите. Тежката мантия на небето беше над нас и даваше подслон на разговора ни. Луната и звездите бяха се сближили и слушаха. Искахме да знаем. Всичко. Разговаряхме не само ние двете, но и цялата Вселена. Необятното небе беше нашата страница която да изпишем. В тъмното всичко можеше да се появи, всеки полъх- отговор, всяка вълна – закачка.А ние с нашите златни езици и могъщи думи рисувахме това което ни вълнуваше.Точно тази свобода раждаше и доброто и страшното. Тогава ледената ръка на мрака се плъзна при нас. Прие предизвикателството за отговор, защото в мрака не бяха само мечтите, копнежите за далечни земи, но там беше и хаоса на неопитните ни съзнания, които се поддаваха на това скритото зад хоризонта.

Изведнъж Качалките изтръгнаха зазиданите си снаги от земята. Гъсти облаци от крайните квартали на галактиката заприиждаха към нас. Това ,което през деня светлината ни спестяваше сега имаше пълна власт и цялата необятност на огромното празно небе вътре в нас.

Защото заедно с красивото, страшното също искаше да се роди. То избираше форми и лица каквито бяха най-въздействащи. То бе загадката и съмнението и в цялата си страховитост идваше да ни даде отговор който уж на шега ние поискахме.

Без уговорка двете с Б. хванати за ръце забързахме към дома.И ето ни тук сега от едната страна на живота.

Тя ме погледна - страх примесен с учудване.Ние бяхме най добри приятелки.Завинаги.

Но сега беше момента в който щяхме да се разделим. Пристъпих напред, тя се опита да ме спре, но аз знаех, че няма връщане назад ,защото отворената врата вече не беше заплаха, а покана за мен.

Тогава и сега, и всички останали пъти аз избрах да отида отатък. Това беше моята врата съдържаща моите отговори.

*Качалките- нефтени сонди

Featured Posts
Recent Posts
Archive
Search By Tags
  • Facebook - Black Circle
  • Twitter - Black Circle
  • YouTube - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • LinkedIn - Black Circle

© 1975-2020 by ZANARA