Бог и Гоб

November 26, 2017

 

  Бог и Гоб бяха братя близнаци.Те бяха децата на свещеникът и вещицата в селото.

 

Семейството живееше високо на един хълм, Итола.Мястото винаги беше потънало в синьо-зелена тишина. От там се откриваше цялата долина,а в далечината се виждаха мъгляви гори и полета. Кривите къщички, напъплили  по хълмовете без видим ред, оформяха очертанията на селото. Там лицето от земята се усмихваше на образа си в огледалото на небето.

 

Но това беше привидна идилия защото времената бяха опасни. Светът асматично задъхан беше обърнал гръб на духовното и святото, и с подпухнали, зашити очи, беше хванал всичко което ръцете можеха алчно да сграбчат. Вярата се нуждаеше от подкрепата и на свещениците , и вещиците.Селцето беше останало едно от малкото още незасегнати от постояните атаки на напредващата болест на духа и от набези на съседните народи в битка за още.

 

По средата на всичко това, семейството живееше и правеше каквото може за да не забравя в какво вярва. Баща им беше загадъчен мъж със страст да гради велики идеи и да вдъхновява хората за тях. Той  почти никога не си беше в къщи. А когато се завръщаше, рядко говореше. Когато обаче се появеше, всички изпитваха желанието по скоро да му се поклонят, отколкто прегърнат. Самото му присъствие зареждаше всички и всичко около себе си, сякаш светеше с някаква вътрешна светлина. Никой в къщи не знеше цялата история на рода му, но с предпазливостта с която се отбягваха разговорите, беше ясно ,че е пълно с много мъка, липси и загуби. Едно се знаеше със сигурност, че много, много отдавна беше загубил цялото си семейство заедно със своят брат-близнак, а с това и част от земното в себе си.

 

Майка им беше в пълен контраст с него. Тя също беше силна и умна жена , но обратно на бащата -  дива и емоционална. Тя изразяваше любовтта и загрижеността към петте си деца/близнаците имаха и три сестри/ без задръжки, с цяло сърце и превръщаше обикновенното ежедневие  в безкрайно приключение.  Майка им и баща им  бяха различни като деня и нощта, но пък заедно правеха едно пълно и плодородно денонощие.

 

В прегръдките на това разнородно хоро, Бог и Гоб растяха неразделни. Те имаха тази силна връзка която ги обвързваше и те се усещаха един друг без значение разстоянията, съпреживяваха емоциите си, и нямаха нужда от думи за да общуват.

Сякаш тази връзка определяше и вкуса им към нещата от живота. Те обичаха да четат,  да яздят из полетата с дивите коне, да изследват отдалечени области от селото и разбира се, и двамата бяха влюбени в Лилит.

 

Тя беше красива и няма. Красотата й вдъхновяваше, а тишината само засилваше нейната мистичност. Нямаше никого освен майка си с която живееха в края на селото. Колкото и пъти братята да се бяха опитвали да привлекът вниманието й, единствената ответна реакция беше нейният безкраен, неземен поглед. Поглед,  който обаче казваше толкова много. Говореше се ,че тя може да чете бъдещето, но не можеше да го споделя. И вътре в тази душа бяха пожари, революции и страстни копнежи. Тишината на гласът й беше генерирала безбрежни романи и непознати Вселени, завинаги зазидани вътре в нея.

 

И все пак имаше един път, в който Гоб се почувства избран. Денят в който всичко се преобърна. Той, както винаги минаваше покрай двора й, за да може да я погледна и да й пожелае хубав ден. Той беше сам и тя му се усмихна! Тя, която никога и на никого не беше се усмихвала, тази крехка статуетка със загадъчни очи, беше го забелязала. Гоб взе това като знамение, защото освен ,че усмивката даде криле на влюбеното му сърце, той го прие и като знамение за успех. Днес беше денят в които близнаците навършваха 16 години и щяха да преминат ритуал за да станат мъже.  

Но това, така или иначе, никога не се осъществи, защото тази същата вечер селото беше нападнато от преминаващи войски които най-после бяха достигнали и до тяхното затънтено селце. В последствие Гоб многократно се връщаше  към тази усмивката на Лилит, и се питаше дали тя не е знаела,че това е краят. Че светът ще се разпадне необратимо. И тя с радост е чакала точно това.Но защо?

 

Всичко стана бързо. Войската помете селото от всички страни. семейството на близнаците не можа да се спаси. Бащата беше екзекутиран за назидание по средата на селото, като преди това езика му беше отрязан заради думите с които възхваляваше БОГ. Сестрите бяха изнасилени и убити, а майка им видяла всичко това и безпомощна да спре ужаса, се самозапалила и буквално изчезнала от земята.

 

Докато селото беше безжалостно унищожавано , и хората му избивани, Бог и Гоб бяха извън пределите му,сами в гората като част от ритуала. Върнаха се в полунощ и завариха тишина, руини и смърт. Целият им познат свят, беше изтърбушен, размазан и в мрака изглеждаше като смачканато лице на издъхнал войн. Нямаше никой жив и момчетата забързаха към къщата си, като единственото сигурно място където можеха да отидат, а и с надеждата ,че могат да намерят някой оцелял. Там беше същото, смъртта се беше пропила навсякъде. Духът на щастието беше изтръгнат , а спокойствието прокудено. Намериха едно грозно и празно място, полято с безкрайна тишина. Какво можеха да правят?На къде да тръгнат?Интуитивно, братята намериха подслон в мазата. Стояха там с дни, в тих ужас изтръпнали от мъка и  страх. Кое беше по силно - страхът за живота или мъката по избитото и унижено смейство, дори те самите не можеха да определят. Скоро животът им се превърна в летаргичен сън.

 

Пълен мрак ги обвиваше и денонощията се изнизваха без никой да ги брои. Докато лежаха там надълбоко в мазето, в утробата на земята, мракът проникваше в тях. Хранеше се със всичко светло и безгрижно което можеше да изрови в душите им. Даваше им усещане за нереалност, за хладна успокояваща прегръдка ,че всичко това е полусън, и щом отворят очи, светлината ще разгони кошмара. Те многократно отваряха и затваряха очи, но мракът беше все там.

 

Един ден, Бог отвори очи и видя светлината, заедно с това изпита егоистичното желание да живее. Той стана и каза на брат си, че излиза от скривалището. Гоб отказа да го последва. Той се беше срастнал с това състояние, и изпитваше удоволствие да търси закрила и спасение в мрака, без очертания, без детайли, без спомени. Без реалност. Гоб отведнъж беше изгубил детското в себе си. Сега за него светът беше зъл и страшен, а всичката доброта на БОГ, за който баща му постоянно говореше, не съществуваше. Той се чувстваше предаден.

 

И за пръв път братята усетиха, че предишната връзка я няма. Те и двамата бяха станали мъже, но по много различен начин. Бяха станали две отделни същества, с много различни мисии.

Бог се сбогува с брат си и се качи на горният етаж на къщата. Седна в единият ъгъл и се вгледа в прозореца и видя ,че вали. До вечерта дъждът не спря.

 

Какво караше Бог да се държи още за живота, за слънцето и светлината, дори той сам незнаеше. Около неговото съзнание сякаш минаваше въздушна река и отделяше непоносимата болка от душата му, предпазваше я от това да се смрази и изстине, точно както пръстта пази луковицата през зимата да не измръзне.

 

Денят се изниза. И после друг, и друг..

 

Така минаваха часовете и си тръгваха безвъзвратно. Бог се взираше през прозореца, а дъждът не спираше да вали.

 

След дни селото беше залято напълно. Бог се беше примирил, че явно се е спасил от нашествието само за да се удави от този порой. Не ставаше, само слушаше ромона навън. Дъждът напълно преобразяаше външният свят , точно както светът на Бог вътре беше станал  напълно друг. Водата заливаше всичкото минало, грозните картини на страдание и смърт под тъмните си води. Светът на Бог беше безвъзвратно изгубен, точно както и светът навън.

 

И тогава без предизвестие, Бог умря за три дни. Той навлезе в друг свят за да пренапише себе си. Самосъздаде се от нищотото.Всички негови прадеди, всички познати и непознати пра-отци и пра-майки бяха там, всички хора някога живели, бяха там.Бяха там като море от сенки, душите им шепнеха вместо плясъка на вълните. Бог застана на брега на този окен, седна на плажа със бял и черен пясък и започна да го отделя на две купчинки. И там и тогава, Гоб също дойде, изплува от дълбините на сенките, но не стъпи на брега. И  в този свят оттатък, братята отново станаха свързани, но този път като двете страни на пясъчен часовник. Безкрайно изсипвайки пясъка си отгоре надолу и отдолу нагоре.

И сила магическа започна да отделя мрака от светлината. Като черна река всички тъмни моменти започнаха да се свличат и измиват от него,и както зрънцата  на пясъка,  да потекът надолу към Гоб. Горе оставаше цялото безвремие , докато долу  се изцеждаше тежестта на битието, прашните камъни на миналото и спомените. Бог виждаше как се разделят красивите усмихнати утрини, гонитбите сред полето заедно с конете,  от задушаващата тъга на липсата им. Прекрасните вечери около масата, и тихата светлина на свещите по лицата на майка си и баща си, хубавите  си сестри, се отделяха от спомена на захвърлените, изстрадали тела,  бездушно лежащи по улиците.Отделяше се красотата на света , от агонията и мъката в душата.  Пренареждаше  цялата покъщнина на спомените  и разделяше бялото от черното, и в цялата си свързаност,Бог и Гоб бяха двете страни на едно цяло. Гоб се беше жертвал за да има Бог, той попиваше всичко това което щеше да убие и двамата.

 

И Бог тогава разбра, Гоб е мракът без който светлината не може да съществува и тъмнината щеше да бъде само като ехо от светлината. Мракът нямаше да има свбодната воля на светлината и неможейки да я надскочи, само ще следва очертананията й. Защото който беше избрал да бъде тъмнината , той никога нямаше да вземе собствени решения. Винаги щеше да е там за да балансира ,но никога нямаше да е творческата сила която създава.

 

И Бог възкръсна, знаейки всичко това.  Той усети полюшване, и разбра че къщата се носи по водата. Една Вселена току що се беше родила.  Стана и погледна през прозореца и видя вода навсякъде. Старият свят беше потънал, благосклонно потопен надълбоко и щеше да излезе може би някога наяве, когато нови непомнещи очи можеха да го видят и да му дадат живот.

Къщата се рееше като лодка, носейки се насред  океана.

 

Бог знаеше ,че е готов. Той се запъти към подземието.Отвори врата и там го посрещна една черна паст с отговора, който знаеше отдавна. Брат му беше мъртъв.От вратата излезе само сянката му, поклони се и стана сянката на Бог.

 

И така БОГ стана цял и завършен.

 

Огледа се ,все едно, че за първи път виждаше всичко около себе си. Качи се горе и видя ,че цветето на прозореца е цъфнало.

 

Започна да разчиства къщата, да хвърля във водата всичко което попаднеше пред погледа му. Всичко. С всяко хвърляне, душата му олекваше, всяко хвърляне беше освобождение.

Когато къщата беше станала празно платно , свободно да бъде каквото си пожелае, нещо започна да движи ръката му. Свят невиждан до сега започна да излиза изпод ръцете му. Започна да твори любов в най-различни форми, щастие и смях, крилати мечти, тюркоазени сънища. Даваше им цветове и форми, пишеше поезия триизимерна. Без да се обръща знаеше, че на всяка красота и любов, Гоб балансираше равновесието  давайки своята мъка и злощастие, завист и болест. Той добавяше пукнатината на съвършенното гърне, счупената подпора на чисто новият мост и сълзите в очите на изоставеното  животинче.

 

 БОГ знаеше, че никога няма да може да сътвори едно чисто бяло късче, защото в името на любовта той беше приел брат си, своята половина да бъде такава каквато е, завинаги в сърцето си.

 

Така рисува пет дни без прекъсване. Не беше спал, не беше ял, но силата която се беше вселила в него не му даваше покой. На шестият ден , на изгрев слънце, той сякаш се върна в света около себе си. И това което видя го изуми. Всичко беше в цветове и движение. Таваните, пода , стените и дори самият покрив отвън бяха изрисувани, във стотици хиляди рисунки. Те се местеха, те общуваха, те

 

живееха.Дървета и птици, цветя и насекоми.  Единственото което липсваше, бяха хората. Тогава БОГ разбра,че няма повече с какво да пише. Всички цветове бяха свършили.

 

Помисли малко и след това взе едно парче стъкло и сряза пръста си. С него нарисува себе си, до него една черна сянка, Год. Помежду тях, нарисува  Лилит.

 

След това се отпусна и  застина в средата на тази нова Вселена, лежейки във въздуха. Сянката му се спусна над половината свят и даде нощ.

 

БОГ заспа и се остави на животът около него да го погълне,да почерпи всичко кеото му е нужно за да бъде завършен. На осмият ден той се събуди. Знаеше ,че пътят му едва сега започва и е безкраен.

 

Застана на прозореца, усещайки целото великолепие  да разцъфва зад гърба му, да поема собственият си живот. Погледът му се плъзна по люшкашката се повърхност навън, къщи плаваха в далечината, поклащайки се на из  безкрайната водна шир.

 

Той и неговата сянка бяха готови. БОГ прекрачи перваза на прозореца и направи няколко стъпки върху водата. Запъти се към най-близката къща.

 

Имаше толкова много работа.

 

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Featured Posts

Sunday morning coffee reading

September 24, 2017

1/2
Please reload

Recent Posts

May 23, 2020

May 23, 2020

January 2, 2018

December 17, 2017

November 26, 2017

November 19, 2017

November 5, 2017

October 29, 2017

October 29, 2017

Please reload

Archive
Please reload

Search By Tags
Please reload

  • Facebook - Black Circle
  • Twitter - Black Circle
  • YouTube - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • LinkedIn - Black Circle

© 1975-2020 by ZANARA