• Facebook - Black Circle
  • Twitter - Black Circle
  • YouTube - Black Circle
  • Instagram - Black Circle
  • LinkedIn - Black Circle

© 1975-2019 by ZANARA

January 14, 2018

January 2, 2018

December 17, 2017

November 26, 2017

November 19, 2017

November 5, 2017

October 29, 2017

October 29, 2017

October 15, 2017

Please reload

Recent Posts

Sunday morning coffee reading

September 24, 2017

1/2
Please reload

Featured Posts

Влак

January 14, 2018

М. седеше с крака леко повдигнати в глезените, сякаш беше свикнала да носи високи токчета, които на сегашните ниски сандали й липсваха. Под бялата ленена рокля колената й бяха притиснат едно в друго.

 

Позата й беше леко напрегната и с времето , уморителна. Поне така би помислил човек ако можеше да я види. Докато тези думи вървяха, тя имаше чувството ,че някой ги диктува, и тя самата можеше да се погледне отстрани.

 

Но всъщност нямаше никого. Влакът се движеше неусетно.Купето беше топло, с под застлан с червен кадифен килим. Всички останали седалки бяха празни.

 

Тя продължаваше да гледа пейзажът навън. Светъл ден, с далечен вкус на есен.

 

Мислеше си за последния разказ който пишеше. Беше оставила историята до към средата. Някъде там нейната героиня чакаше и не можеше да направи нито крачка без нея. Оставена сама нейната Доротея , беше по пътя към любимият си. Тъкмо му беше изневерила и сега трябваше да вземе решение какво да прави.

 

И най-предателски  М. не беше написала нито ред повече от три дни. Пътувайки за някъде далеч и без пишеща машина.Имаше дори кошмари, за това как я беше оствила да се пита и терзае, без решение, без посока. Изпълнена с чувство за вина, Доротея нямаше сили и знание какво да направи, най-лошото ,че и М. не знаеше какво да направи с нея. Да си признае  за изневярата? Да избяга с другият мъж или да ги остави и двамата? Да унищожи целият разказ и да я възкреси под друго име , в друга история?

 

Не беше само Доротея обаче. Всички тези разкази започнати и оставени до някъде. Ерик, който беше по средата на операция, или пък Антон и Ана, които бяха загубили всичко и днес беше първият им ден без дом. Стотици листи, множество папки, запълнени с кратки и обещаващи начала на големи и впечетляващи герои и събития. Всички тези чакащи ,застинали в различни пози и ситуации участници. Някъде там , в стаи или в паркове, по средата на скандал, сами и уплашени. Декорите бяха различни, но съзнанието което ги оживяваше беше едно и също. И сега беше в криза. М. нямаше сили да ги завърши. Беше ги създала , с любов , страст и надежда, а сега бягаше от тях. Беше им вляла душа и смисъл, а сега като лъжлив бог се опитваше да се скрие от отговорността си към тях.

 

Влакът продължаваше да се движи, или по скоро да изглежда ,че се движи. Тя беше застинала в тази поза часове, може би дни. Светлината отвън не се променяше и това тя забеляза за първи път от цялото си пътуване. Дали въобще бяха се движили?От кога седеше тук? Къде отиваше?

 

Тя искаше да се прибере, даже не помнеше кога и защо беше тръгнала на път. Искаше да може да довърши всичко започнато. Чувстваше решението да се оформя вътре, мотивацията й нарастваше и тя отново се усещаше готова. Но така както този влак не стигаше никъде, така и тя не можеше да отпусна глезените си надолу, да отвори вратата и да отиде където иска.

 

Просто следващата страница беше празна и времето не съществуваше, защото този който трябваше да направи всичко това възможно, да довърши изреченията и целият разказ, да даде душа и смисъл на този свят, не беше там. Не беше над листа за да създава думи и движения, а може би и той  самият пътуваше във влак към незнайна посока, без пишеща машина и се терзаеше от това, че цели светове разчитаха на него застинали в безкрайно очакване. И можеби там някъде, той самият не можеше да направи нито крачка, неможеше да  стане от някое купе, защото нямаше кой да довърши започнатото и да обърне нова страница.

 

Някой някъде трябваше да продължи да разказва как  някой друг сяда и продължава да разказва, и това да раздвижи някой друг , който да продължи историята. Да създаде някой някъде който да седне отново и да напише следващата дума, ред, абзац. Те всички чакаха,застинали в очакване на чудото – историите да се раздвижат, елементите да се подредят и да започнат да дишат отново. Мисълта да им даде тласък и желание и да освободи волята на героите си.

 

И най-сетне нещо някъде се отпуши и завъртя, ръката над листа започна да се движи равномерно. Безкрая се отърси от себе си. Малките криви линиики се заоформяха , магически носейки смисъл и движение за стотици хора и съдби. Страниците покълваха като сочно поле пълно с чувства, тревоги, събития.

 

М. се изкашля и преметна крак върху крак. Почувства се странно и дори за минута реши ,че чува лекот