Молитва

К. беше само на няколко годинки когато разбра, че нещо с нея не беше както при останалите деца.

Тя имаше кошмари след като е гледала снимки на паметници,

изпадаше в гърчове от това ,че някакви огромни предмети се опитват да се поберат в главата и. Според лекарите това бяха временни състояния, причинени от прекомерна фантазия и с времето трябваше да отшумят.

Още тогава, докато гледаше така наречените неодушевени предмети, тя знаеше, че има някаква тайнствена връзка с тях, те имаха свой живот и понякога го споделяха с нея.

Един ден К. беше на изложба на съвременно изкуство. Тя разсеяно обикаляше из залите и попадна на една скулптура направена от цветни мрежи поставени една зад друга на известно разстояние. Макар да нямаше нищо страшно, К. изтича навън в див ужас.

В момента в който погледна към скулптурата, мрежите оживяха,цветовете се сляха в една сива жива маса. Те я заплетоха и я вкараха в една вселена без граници, в която нямаше нищо познато, и всичко там непрестанно се движеше като бушуващ океан. Които вътре, издърпа пода изпод краката й, завъртя главата й и тя изпадна в безтегловност. Тя положи невероятно усилие за да се измъкне и да се върне в реалността.

За пореден път разбра,че трябва много да внимава в какво задържа вниманието си. Вече знаеше, че предметите около нея имат способността да я обсебват, и тя да пропада вътре в тях и да започва да съществува, като вселила се душа в чуждо тяло. Усещаше ги, като гостуващи странници, които искаха да бъдат себе си, но вътре в нея. Отчайващо бе, че тя нямаше никава власт над това в какво ще се превърне в следващата минута и какво ще отнеме същността й. И тя губеше представа за себе си.

С времето тази неоябснима връзка се засилваше. Тези преживявания превземаха все по голяма част от живота й. Тя беше магнит за предметите и те я засмукваше в собствената им гравитация. Всеки обект ставаше портал към друг свят, тя беше и душата и тялото, на две различни места едновременно. Тази синхронна дуалност беше объркваща.

Предизвикателствата изкачаха от всички страни и по всички места и винаги я намираха неподготвена. И така К. от дълго време гледаше предимно в земята. Така беше най-безопасно. Избягваше да гледа неща, предмети, образи от близо. Последният път когато гледа снимки на диапозитив /снимката представляваше абтрактен паметник от няколко бетонни топки върху една извиваща се каменна лента/топките от снимката започнаха заплашително да се търкалят към нея и посегнаха да паднат в очите й от там в гърлото и душата й, която странно как беше се събрала в стомаха.

Един следобед когато, К. отиде на разходка с приятели. Те се бяха отправили към наи-високият хълм на чиито връх имаше масивна кула.

К. беше твърдо решене да излеклува своят проблем точно днес.

Докато се качваха, тя гледаше надолу в краката си. Чувствaше заплашителните размери на кулата над главата си. Усещаше сянката и хладният й бетон някъде нависоко, лекичко да се поклащат от вятъра.

Усещаше цялата тази маса да тегне като буреносен облак над главата й, и сякаш цялата й гравитация се стоварваше точно върху нея.

Около й започнаха да се чуват възхитени коментари относно мастодонта пред тях. И К. започна бавно да повдига глава към чудовището. С всеки сантиметър в който кулата навлизаше в полезрението й, навлизаше и в същността й. Туловището бавно проникваше със самата си субстанция, бетона, съзнанието си на кула вътре в есенцията на К. Изкривяваше извивките на тялото и гръбнака на момичето под формата на кула, защото съзнанието на туловощето изместваше това на К. извън тялото й. Вътрешността, тръгваща от краката й, обръщаше тялото й, органите, всичко от вътре навън. Освобождаваше К. като торбичка от багажа й.Нищо не оставаше скрито.Тя намаше сили да затвори очи и по този начин да спре нашествието над себе си. Очите и мозъка и всичко това което знаеше горе, долу , сега и после, започна бавно, някъде във същността й да се преобръща. Сякаш всичко което беше К. се съдържаше в една сфера. Сфера пълна с течност. И колкото и да си повтаряше, че тази сфера само ще се върти и нищо наистина няма да се преобърне, това надигна вълна на луда паника в душата й.

Трябваше да спре превръщането си на предмет, и всичко което й отнемаше това да е човек.

Докато тази мисъл течеше, нещо проблясна в съзнанието й. Някога, накъде там, тя беше с тези велики, огромни същества, гиганти, извисяващи се до небето. В друга вселена, в друго време, в друг живот. К. не беше К. а нещо друго. Тя беше черен камък, побит дълбоко в земята, застинал от векове, завързан за този къс земя , без промяна, без мисия, забравен. Камък който копнееше да не е себе си поне за малко, да избяга от същноста си. Молеше тези същества да му дадат живот. Техните черни, могъщи сенки бяха затъмнили хоризонта. Те даваха живот и смисъл на тази Вселена. Те бяха създателите му.

Едно от тези същества, отправи дъха си към него. Бледа светлина премина към камъка.Молитвата му беше чута и изпълнена.

В този момент К. се върна при кулата където беше дошъл преломният момент и време да върне живота взет на зеам.

Хората сега посещават една от забележителностите в областа, на върха на хълма.Там се намираше една от най-известните скулптори наречена „Молитва“. Представляваше момиче което е разперило ръце към високата кула пред себе си.Момичето бе изработено от черен камък. Авторът - неизвестен.